БългарияПътеки и маршрутиПътят на султана – от Пазарджик до Пловдив Приключенски блог

Пътят на султана е европейски културен маршрут, създаден от нидерландска фондация с два варианта за преминаване през България – планински и равнинен. Маршрута съм описала най-общо ТУК. До 2019 г. усилията на фондацията – създател на маршрута, беше да развие планинския вариант през Родопите.

В началото на 2021 г. координаторът за България Arjan Schuiling ми писа, че планира да проучи равнинната част или т.нар. „low land trail“. Аз го придружих в два дни от общо 14-дневния му преход в България. Избрах района между Пазарджик и Пловдив, тъй като там Пътят на султана следва поречието на река Марица.

Марица – произход на името

Реших да напиша за името, тъй като Ян ме попита и аз не бях сигурна какво да отговоря. Старото име на реката е Еброс (или Иброс) и то се сменя с Марица през XII век по времето на Византия. Още в тракийската епоха одрисите наричали долното й течение Марис, тъй като около него е била сформирана тракийската държава Марене (до Бяло море). Римляните затвърждават името Марис, което означава „река към морето“ и наричат Исмарос и планината до тази река. Византия е тази, която окончателно и официално я изписва Марица и затова днес познаваме реката с това име. В Гърция все още наричат Марица Еврос (от Еброс).

Марица тръгва от Маричини езера в Рила, минава през цяла Южна България, малко преди Одрин в Турция се съединява с Тунджа и Арда, които се вливат в нея, върви по гръцко-турската граница и на територията на днешна Гърция се влива в Егейско море. 

(Източници: http://www.referati.org/ и https://apollon.blog.bg/ )

Ден първи: Пазарджик – Стамболийски

Най-общо казано започнахме прехода по левия бряг на Марица, при село Три водици пресякохме реката по моста и вече от дясната й страна стигнахме до Стамболийски. Две села минахме по пътя – Огняново и Три водици. Реката следвахме до Три водици. След това хубавото пътче по поречието й се губи в гъст шубрак, през който няма минаване. В Три водици видях най-лъскавата ромска махала в живота си – всяка втора ограда беше украсена със „златни“ орнаменти, стъклата на прозорците – с лъскави фигури, вратите – с блестящи стъклени топки. Но жителите пък бяха отзивчиви, готови да помогнат и дори ме поканиха в една от къщите да си заредя телефона.

До реката на Три водици намерих захвърлено коте в тревата (ще го видите във видеото). То само ми се обади – мяу – и го взех. Разходих се с него из селото, питах в поне 5 къщи не го ли искат и на края на Три водици един мил възрастен човечец каза „Дай го, хайде, ще го взема, че и аз имам деца“. Стопли ми сърцето и се успокоих, че котето си намери дом, а аз няма да го нося през целия преход та чак до вкъщи.

Впечатлението ми от Стамболийски е за малък град, превърнат в голям индустриален център. ЖП линията разделя града на две и от всички страни са разположени солидните сгради на големи фабрики. На центъра на Стамболийски опитах най-гадната пица в живота си, слушайки радио „Веселина“. Нямаше голям избор, а бяхме уморени, за да обикаляме. Поне знам къде да не сядам за вечеря следващия път.

Ден втори: Стамболийски – Пловдив

За първи път влизам в Пловдив пеш и за първи път виждам околовръстното за Асеновград от перспективата на пешеходец. И ми хареса. Отново две села бяха по пътя ни – Кадиево и Оризари. Точно по средата на Марица между Стамболийски и Пловдив е сметището – както Ян каза „това е цял хълм“. Вижда се отдалеч и заради него се наложи да слезем на юг към Кадиево и след Кадиево да се върнем обратно на север към реката, която следвахме до Пловдив. Трябва да отбележа, че Оризари е нещо като „Orange county“ на Пловдив – доста добре уредено село, с модерен университет и перфектно поддържани къщи. Една-две да сме видели изоставени – богато село като цяло.

Общо за двата дни

Само малка част преди Стамболийски и в частта със сметището над Кадиево не сме следвали Марица. През цялото останало време има хубави черни пътища, които дори са поддържани и по тях се върви много приятно. Има и чудни места за плаж, скрити заливчета с пясък, прозрачни вирчета за къпане. Магия.

Факторът „човек“

Не мога с лека ръка да подмина нерегламентираните сметища. Няколко факта:

1. Има ли път, има и боклук.
2. Увеличи ли се количеството отпадък по пътя, наближаваме населено място.
3. Най-много сметища има около ромските махали и ми беше интересно да видя, че точно там са изхвърлени най-много дрехи, стара покъщнина и автомобилни части.

Аз със сигурност не разбирам действията на хората, които си хвърлят боклука в природата, но още повече не разбирам бездействието на институциите ни в това направление. Защото, първо – трябва да се започне с екологичното образование и дълбоко в съзнанието на всеки млад човек да се заложи мисълта, че природата е нашият дом и не е кош за боклук. И второ – трябва да има глоби – като се започне от кмета и се стигне до джоба на обикновения замърсител – този, който товари всичко в багажника, пали колата, кара до близкото дере, отваря багажника и изсипва всичко там. Изтупва си ръцете и е готов – отървал се е. И глоба няма.

Флора и фауна

Независимо от човешката намеса, природата следва своя ритъм. Пясъкът и тревата поглъщат струпаните пластмасови отпадъци. Птиците огласят цялата долина с песните си. Видяхме черен щъркел и фазан и чухме десетки други видове. Сини и зелени водни кончета пърхаха наоколо, разноцветни пеперуди и лъскави бръмбари изследваха цветните полета. Поляни с макове и глухарчета радваха очите ни. Убедих се, че в България дори равнините са интересни и предлагат вълнуващи преживявания.

Ако бях министър

Щях да инициирам създаването на стратегия за развитие на мрежа от пътеки за пешеходен и велотуризъм покрай всички водоеми в България. Срамота е да имаме такова богатство и да го използваме за бездънен контейнер. Изключително ми е болно, че в страната ни повечето реки и езера се считат за място за изхвърляне на отпадък, отколкото за място за отдих и докосване до природата. В Стамболийски реката граничи с града и никой не й обръща внимание. В Кърджали (градът, в който съм родена) реката минава през самия град и пак никой не й обръща внимание, освен за да си изхвърли опаковката, минавайки по моста.

Маршрути за туризъм и не само

Със създаването на маршрута Трансродопи и сега с развитието на Пътя на султана виждам как един маршрут може да изиграе роля за икономическото развитие на по-отдалечените райони. Кога иначе ще отидете в Стамболийски? Шепата хотели там вероятно посрещат единствено гостите на заводите в града. Или в Огняново, където с интерес ни питаха „какви сме, откъде идваме и накъде отиваме“. И редовното „Ааа, до там не може да стигнете пеш – далече е“.

Гребна база – Пловдив

На нея ще обърна специално внимание, защото съм впечатлена колко добре е направена и как добре се вписва в града. Радвам се, че този маршрут минава точно оттам, за да се видят и добри примери за управление на водите в страната ни. Обнадеждаващо е да видиш толкова млади и активни хора на едно място. Районът на гребната база беше пълен с каякари, колоездачи, пешеходци и тичащи по пътеките хора. Плюс релаксиращите на одеалце в тревните площи и зяпащите по моста. Мечтая огледалото в Кърджали някой ден да заработи по същия начин.

Видеото за прехода и какво преживяхме по пътя вижте в You tube канала: